програма "Незабрава" Носталгично дивертименто
спектакъл посветен на поезията на Цочо Бояджиев
програма "Незабрава" Носталгично дивертименто
спектакъл посветен на поезията на Цочо Бояджиев
75
Сценична адаптация: Маргарита Младенова
Сценография: Ивайло Николов
Музика: Христо Намлиев
Участват: Албена Георгиева, Антонио Димитриевски, Вяра Миланова, Димитър Крумов, Иван Николов, Лора Тенчева, Мартина Пенева, Мартин Проданов, Надежда Колева, Преслав Търпанов, Рашко Младенов, Стефани Андонова, Цветан Алексиев
Сценография: Ивайло Николов
Музика: Христо Намлиев
Участват: Албена Георгиева, Антонио Димитриевски, Вяра Миланова, Димитър Крумов, Иван Николов, Лора Тенчева, Мартина Пенева, Мартин Проданов, Надежда Колева, Преслав Търпанов, Рашко Младенов, Стефани Андонова, Цветан Алексиев
Сред кресливото говорене и нищонеказване – поезията на Цочо Бояджиев е жива вода, в която да утоли жаждата си тревожният дух
на човека. Умът да слезе в сърцето, да се довери на болката, да я приеме като своя участ, защото тъкмо тя – човешката болка,
поражда „проклетите“ въпроси, разголва смисъла на съществуването.
От години нашият театър търси в голямата поезия драматургиите на смисъла, създава спектакли-зони, в които сталкери са поетите,
търси форма на друг живот, който събира тук-сега и там-винаги, играта и не-играта, възникването на артистичния импулс като
духовен; открива начини „мисълта да се вижда“, както казва А. Арто. През поезията счупената чаша да стане отново цяла, да се
усетим като „току-що сътворени“, макар да сме за малко тук; да отворим монолозите си към диалог с другия (по Сократ) и да
заобичаме този друг „поне толкова, колкото обичаме себе си“.
Маргарита Младенова
на човека. Умът да слезе в сърцето, да се довери на болката, да я приеме като своя участ, защото тъкмо тя – човешката болка,
поражда „проклетите“ въпроси, разголва смисъла на съществуването.
От години нашият театър търси в голямата поезия драматургиите на смисъла, създава спектакли-зони, в които сталкери са поетите,
търси форма на друг живот, който събира тук-сега и там-винаги, играта и не-играта, възникването на артистичния импулс като
духовен; открива начини „мисълта да се вижда“, както казва А. Арто. През поезията счупената чаша да стане отново цяла, да се
усетим като „току-що сътворени“, макар да сме за малко тук; да отворим монолозите си към диалог с другия (по Сократ) и да
заобичаме този друг „поне толкова, колкото обичаме себе си“.
Маргарита Младенова
