Програма "Бекет" О, щастливи дни
от Самюел Бекет
Програма "Бекет" О, щастливи дни
от Самюел Бекет
75мин.
Режисьор: Маргарита Младенова
Превод: Антония Парчева
Сценография: Никола Тороманов
Композитор: Христо Намлиев
Фотограф: Яна Лозева
Участват: Светлана Янчева, Рашко Младенов
Превод: Антония Парчева
Сценография: Никола Тороманов
Композитор: Христо Намлиев
Фотограф: Яна Лозева
Участват: Светлана Янчева, Рашко Младенов
...А ДЕНЯТ НЕ СВЪРШВА...
Всички високи сънища на театъра на XX век – от копнежа по „разрушаване на привидностите“ на Антонен Арто през „тоталния театър“ на Питър Брук до „играта с реалностите като подривна дейност“ на Хайнер Мюлер – са въплътени, случени в драматургията на Самюъл Бекет. Неговите поетични „театрални машини“ – едновременно човеци и паднали ангели, заклещени в своите битийни капани – заровени в земята; живеещи в кофи за боклук или в цилиндри – са реплика на мъчениците от Дантевия „ад“. Само че наказани без грях. Наказани да живеят.
Театърът на Бекет може да се нарече жесток театър, театър на неизбежното. Театър за губещия човек, „захвърлен“ в битието, обречен на „вечното днес“.
Човекът, взет в неговата чиста идентичност с въпросите без отговор, възпаленото съзнание, безсилно да развърже неразрешимите възли между отиващия си живот и всепроникващата смърт. Нещата и нищото.
Устата като полудяла, езикът като отклик на абсурдното човешко битие, натрошен от паузи, през които се провижда – какво?!
Болката като modus vivendi; като спасение от празнотата. Другият като единствена опора.
Сред галерията Бекетови клоуни – особено място заемат двамата „щастливци“ – Уини и Уили.
Подобно вселенската душа от Чеховата „Чайка“ Уини не знае „коя е и какво я чака“, но е побрала „целия живот, целия живот, целия живот“ и носи тежката му благословия като чудо, пред което е отговорна. Като препълнена скъпоценна чаша, от която не бива да се прахоса нито капка. Няма хленч, няма ропот.
Има надежда в скрития смисъл на това точно ти – да си жив. Защото „можеше да е вечния студ“, да те няма.
През нейното храбро „винаги нещо остава“ просветва великата жал на Бекет към анонимното човешко същество и удивлението му пред онова, което ни „помага да живеем с раните си“. Въпреки всичко. Досега.
Маргарита Младенова
Всички високи сънища на театъра на XX век – от копнежа по „разрушаване на привидностите“ на Антонен Арто през „тоталния театър“ на Питър Брук до „играта с реалностите като подривна дейност“ на Хайнер Мюлер – са въплътени, случени в драматургията на Самюъл Бекет. Неговите поетични „театрални машини“ – едновременно човеци и паднали ангели, заклещени в своите битийни капани – заровени в земята; живеещи в кофи за боклук или в цилиндри – са реплика на мъчениците от Дантевия „ад“. Само че наказани без грях. Наказани да живеят.
Театърът на Бекет може да се нарече жесток театър, театър на неизбежното. Театър за губещия човек, „захвърлен“ в битието, обречен на „вечното днес“.
Човекът, взет в неговата чиста идентичност с въпросите без отговор, възпаленото съзнание, безсилно да развърже неразрешимите възли между отиващия си живот и всепроникващата смърт. Нещата и нищото.
Устата като полудяла, езикът като отклик на абсурдното човешко битие, натрошен от паузи, през които се провижда – какво?!
Болката като modus vivendi; като спасение от празнотата. Другият като единствена опора.
Сред галерията Бекетови клоуни – особено място заемат двамата „щастливци“ – Уини и Уили.
Подобно вселенската душа от Чеховата „Чайка“ Уини не знае „коя е и какво я чака“, но е побрала „целия живот, целия живот, целия живот“ и носи тежката му благословия като чудо, пред което е отговорна. Като препълнена скъпоценна чаша, от която не бива да се прахоса нито капка. Няма хленч, няма ропот.
Има надежда в скрития смисъл на това точно ти – да си жив. Защото „можеше да е вечния студ“, да те няма.
През нейното храбро „винаги нещо остава“ просветва великата жал на Бекет към анонимното човешко същество и удивлението му пред онова, което ни „помага да живеем с раните си“. Въпреки всичко. Досега.
Маргарита Младенова
