Човек изчезва през Фаустцена - гостува ДТ - Ловеч

Спектакълът „Човек изчезва през Фаустцена“ е вдъхновен от
великото произведение на Гьоте - „Фауст“. Тук великата творба
сякаш не може да удържи лакомията на своя главен персонаж. Той
се пренася отвъд кориците и се разлива в света. Става брат на
нашето съвремие. Сделката с Мефистофел полага началото на
новата геоложка епоха - Фаустцена, а Земята се превръща в сцена
на пълзящите бенефициенти на нашия нов прародител - Фауст.
През Фаустцена няма и следа от светлината. Не е останало почти
нищо. Тази епоха е след края на живота. Останали са само
прокълнатите да живеят. Вместо Първа и Втора част на трагедията,
има само „Край“.
През тази епоха, „Фауст“ — двигателят на вечното модерно
просветителско търсене, е сведен до хартиено копие от
митологическия архив на Просвещението. Той вече не е учен, не е
търсач на духове и призраци, не е проникващ в света. Не е
универсалната европейска митологема, стояща редом с Хамлет,
Дон Жуан, Дон Кихот. Днес той е ядлив, пристрастен към егото си,
всеотдаен, всепоглъщащ автократ, който изяжда всичко навън и
навътре. Той проектира в един непрекъснат монолог света върху
себе си и себе си върху света. Стоварва се върху света и го
стоварва върху себе си. За една кратка, крайна, абсурдно
егоистична псевдоистина, за малко чувство, за удължаване на
момента — този прословут момент, който би трябвало да се
задържи, защото е толкова красив —
ауст е готов да отиде в ада
без никакво колебание. Човекът, който се съюзява с дявола, защото
е уморен от предишния си живот, но по законите на абсурда, макар
и с повече ефекти — продължава същия този живот.
Фауст — жертва на самия себе си.
Фауст — самомъчителят.
Той вече не е личност, а празно пространство. Черна дупка. Фауст
без пълнеж. Голотата на човека. Истинската празнина. Рамка от
кръв и нерви, гледаща презрително Прометеевата светлина със
своето знание, незнание, стремеж и желание в свят, изоставен от
смисъл.
ма само фантазии. Илюзии. Цитати. Трескава, безумна
фигура, бягаща по макета на света, лудо рецитираща стихове като в
кошмар. Все още физиологираща, но вече изоставена — купчина
материя, страдаща не от друго, а от самата себе си.