“СФУМАТО” може да бъде разбрано, като се изясни какво то не иска да бъде.

Конвенционалният, “мъртъв” /по Брук/ театър създава своите спектакли като готови за продаване продукти, съобразени с пазарната конюнктура и вкусовите предпочитания на зрителя. Конвенционалният театър следва определената мода, налучква гъделичкащата тема, изтиква на преден план своята подобност на “големите” в масовата култура – американците. Той се срамува от своята национална идентичност, от националния си характер и дори език.

Всичко това “Сфумато” загърби още с напускането на уютната територия на комерсиалния театър, на институцията, подменяща акта на творчество със занаятчийското репродуциране на вчерашния успех.
Акцентът в работата на “Сфумато” е върху репетицията, върху процеса и на своя зрител актьорите поднасят не резултати, а самия процес, “тук и сега” нещо се случва, нещо протича между човеците във времето и пространството на конкретната сценична ситуация, в която зрителят е въвлечен като сетивен съучастник.

“Сфумато” не постулира и не обича констатациите. Ние се доверяваме на сетивата, на паметта на клетката и предизвикваме у зрителя Поета.
Езикът на “Сфумато” не подлежи на формално заучаване. Театралната работилница не е театър, а по-скоро път, който трябва да бъде извървян.
Път, по който театърът да се завърне към извора си; към изначалното си предназначение на духовен ритуален акт, в който човекът се съизмерва с енигмата на битието и иска да прозре тайната.
Театър на духа, опитващ се да превърне Хаоса в Космос.

В центъра – човекът, който с антична енергия се съизмерва с мита за собственото си предназначение и сам е поле за битка на стихиите, които са го породили: хипнозата на заблудите, демоните на страстта, ревизиите на съзнанието.
Представлението – успоредната реалност, която се отнася към житейската, както поетичната строфа към разказаното изречение. Пресечна точка на тук-сега и там-винаги. Сгъстен, краен живот с повишена температура.

ВСЪЩНОСТ СФУМАТО – ТОВА Е ТЕХНИКА ЗА РИСУВАНЕ НА ВЪЗДУХА.